“Танцьорка в мрака” - analgin за отношенията с майките

Както е нормално за филмите на Триер, „Танцьорка в мрака” върви мудно и изумява с нелогичните си ходове. За моя радост успях да разгадая формулата на сюжета. Дори си поплаках от умиление. За мама и за собствените ми майчински … „тъпотии”.

Ето какво:
В образа на емигрантката Селма, открих първо нещо съвсем обикновено, нещо, което наистина не впечатлява. Главната героиня, която ходи на работа. Не празнува. Пести. Любовта към танца и мюзикъла приличат по-скоро на бяла лястовица в живота на този кукувичи образ.

Месестото лице на Бьорг, с подчертани бузи и скрити очи, начина й на пеене - с пресечена мелодия, подобен на звуците, които издават животните, отказа й от любов и собствени интереси в полза на детето - всичко това описва архетипния образ на Майката. Образ, който знае едно: здраве, тяло, гушкане, храна, спокойствие, ред в делниците. Само липсата на подаръци за рождения ден на детето изглежда смущаваща. Външно прилича на ход против него. Но тази липса има своето основание – тя е забрана върху развлеченията в полза на програмата минимум, а именно „да сме здрави”.

Противопоставянето на Селма на действията на разточителната и съблазнителна кокетка /съседката/ е знак потискането на желанието за удоволствие, любов и еротика. А кражбата на парите от съседа и последващото му убийство е знак за вечното противопоставяне на желанието да се похвалим със себе си /съседа/ и интересите на семейството и здравето.

Немотивираното решение на героинята на Бьорг да крие семейните болести, всъщност е пазене на собствената чест - честта на нещото, което отговаря за здравето на рода.

Драмата на категоричния избор: или смърт, или „сина ми да види внуците си” е вечната драма на родителството, драмата за подялбата на ограничен ресурс на личността: „ денят ми е един и ръцете ми са само две, и ако се грижа за себе си ще ощетя детето”.

По тази логика стигаме до края, с избора на майката: „Аз и да умра, живея чрез децата си”. И напева „Сине, помни: завивай хляба, покривай леглото. И песента ми ще е предпоследна.” Т.е. „обичай майчинското и аз ще съм жива”.

„Жертвам се, но знам, че ти си мен.” „И без това роденото от тялото неминуемо умира.”

Смъртта й бе спокойна.

А междувременно, убийството на съседа също бе освободено от напрежение. „Наистина усещам, че всичко е любов. Просто – в различни образи.” - това заяви налудничавата сцена на танца с убития съсед и съпругата му, които пееха: „Знай, че си простена.” Тяхната прошка значи: „Ние сме самочувствието и удоволствието. Ние сме любов. И макар ти, Майката, винаги да се бориш срещу нас в този свят, вече знаем, че любов си и ти”. „Ти направи каквото трябваше.”

Пък аз покрай сълзите си изтривам главоболието, цялата мъка, цялата скука и цялото отегчение от тъпоумието на делника и майчинското в мен. И го прегръщам. Като мама.

П.С. Заглавието "Танцьорка в мрака" може би е знак за това, че танца на майката е различен - танца на ежедневието, там няма прожектори, няма блясък. Само аморфна тъмнина - ставай рано, почисти къщата, сготви, изпрати децата, заключи вратата, пести, иди на лекар, измий ръцете, измий краката.

А слепотата на героинята също е символична- нали светлината е основния атрибут на Слънцето, и съзнанието.