„Антихрист” на Ларс фон Tриер –филм не за мъж и не за жена, …и слава Богу!

още един мит за падението и възнесението на човека, отправен към всички, чиято душа е спирала да пее радостно

Всъщност изказвам вълнообразния си възторг от филма „Антихрист”.

Не искам да подминавам факта, че известно време след края му възторга ми имаше дълбоко отрицателни стойности – дори си помислих, че от прекалено доверие към автора съм допуснала безпътен творец да избие напразно половината ми нервни клетки. Вероятно от лявото полукълбо.

По-скоро имам предвид вълнообразния си възторго-ужас.

От друга страна, нямаше как да не подходя с доверие към филма след равносметката, че в живота ми съществува вододела „Преди и След „Dogville”.

вредата

Първото настръхнало следствие от филма беше, че си легнахме в леглото, след двата часа прекарани в черна тъмнина и страх (известно време с ръка на очите - честно казано първия път пропуснах сцената с кастрацията), и трябваше да заспим черен сън в най-черната нощ, измъчени и изплашени от света. И разочаровани от снобското в изкуството. Светкавично овладявахме истеричните вълни, които се надигаха при мисълта за това, което сме правили друг път преди заспиване. А от неволното докосване с пръстите на краката, потръпнахме вцепенени.

Минах и аз като професионалните критици своя ред с въпроса „какъв беше смисъла на тоя ужас?” А и с отговора: „това не е за мен”.

колебанието

Ден след това се чувствах все така. После споменът за изненадващия край на филма с многото жени без лица, които излизаха иззад храстите в горската падина увлече мисълта ми. Предчувствах облекчение. Обмислих тезата, че вероятно отново не става въпрос за никакъв мъж и за никаква жена. Никакви живи хора. Нищо лично. Просто драмата на мирозданието, пренесена на вътрешната сцена на личността по рецептата на фон Триер, вероятно след експерименти в личната му психо-лаборатория.

Вече по-малко се боях от храстите, преплетени като черни ръце, от лудостта и тъмнината, от ножиците и средновековните мъчения, дори от намека, че черната жена вижда момченцето да се качва на прозореца и продължава да стене с вдигнати крака на фон от класическа музика.

И от: злото В МЕН.

Нека изясним понятията.

„Женското”

Да започнем с това, че жената не беше никаква жена. Тя нямаше: име, възраст, професия, националност. Тя беше нещо повече – „Женското”. Половина свят. С типичните за него памет и минало, тяло и инстинкти, Душа. Всички мили, любовни и радостни чувства също са тук за щастие, но за тях в случая не се говори, иначе щяхме да гледаме любовна история. Тук режисьорът третира типичните „женски” проблеми - нужди и страх. Тримата просяци, тримата молители, тримата нуждаещи се или може би просители – тъга, мъка и отчаяние, бяха разположени в дома й. Според скандинавската приказка трите просяка са образ за пилеене силите в конфликтността на страха вместо канализиране в действие. Към Женското още спадат нуждите на тялото, дома и детето, нуждата от взаимност и радост. Все нужди неудовлетворени, т.е. мъки и страхове. Страх от материята, неизбежната връзка на плътта със смъртта, страх, че много от здравите семена няма да живеят - като при желъдите. Страх от опасностите в природата, от смъртта, от болката, от изоставянето, от бедността. От вторичната роля на женското. От отделеността и самотата. Страх от злото. Страх, че страха е злото. Че женското е отделно. Че Женското е изпаднало и отделено по зла воля. Че Женското е злото. И то е в мен. И във вас.

Изобщо: Страхът.

Вторични образи на Женското бяха още: погребението, болката, треперенето, високите треви, папратите, телата, гората, тъмнината, къщата без електричество в мъглата, рекичката в теснината, пещерата-дупка. Трите животни – сърната с мъртвороденото сърне, което висеше от нея; лисицата, която ядеше вътрешностите си и гарванката, която се беше заровила сама за да умре в хралупата. Най-вероятно животните съответстват на тримата просяци. Приемането на чуждото мнение /в изследванията й/. И най-вече: предпочитанието на женското да се самонарани пред това да нарани. Поне, докато не пожелае собствената си смърт, заснета външно като автокастрация.

При толкова символизъм дори ме учудва, че семейната вила не се оказа натурална топло-влажна пещера.

В секса жената представяше сетивно-инстинктивната страна. Мъжът - творчески-активната. Сексът, който правеха в началото приличаше на райски танц. В края - на Армагедон.

„Мъжкото”

Мъжът беше типичен образ на Мъжкото начало - съзнанието, волята, Духът, с неговите характерни белези: активен, силен, безстрашен, обективен, студен, изследователски, контролиращ психиката, движеща сила в секса, спасяващ слабите, овладян. Неподатлив на болката. На страха. Сякаш без нужди, безтелесен. Но, сам. Близките му бяха самотни с него. Без сетивност към чувствата им. Той беше център на съзнание, те бяха негови „обекти”. Неговото мъжко „обичам те” беше въпрос на решение.

Е, и стегнатият задник не е за подминаване. Всъщност, конкретизиращата Женското Шарлот Гинсбърг, трябваше да има по-меки и аморфни форми, но това освен на творческа свобода, може да бъде отдадено и на типичния образ на Луната от първа четвърт – жената-амазонка.

Вторични образи на Мъжкото бяха: действията му - анализите, упражненията, излизането в нощта навън, бягството с тежестта в крака, паленето на клечките кибрит в тъмната бърлога, и накрая единствените слънчеви кадри в „лентата” - от последните сцени с неговото лице.

А момченцето с мечето беше малкият мъж, който носеше мечка, женски символ, и важно й показваше света. Както прецени. Деформациите на крачетата му бяха знак за опита на женското да даде знак за трудностите си като ограничи свободата на Мъжкото, подобно на тежестта, която в тази напълно луда „самозащита” навинти в пищяла на Уилям Дефо. Двете наранявания бяха два знака за тежестта на материята, която гнети Женското, а пощадява Мъжкото. На желанието принуди Мъжкото да разбере колко трудно се живее с тяло и във властта на вечното „трябва” на битието.

кулминацията

Отново както в „Dogville”, авторът активира кошмарни страхове – необозрими и вонящи като сметище на милионен град. И отново пусна в ход катализатора на очистващия процес в последните минути.

Раненото Мъжко успя да надделее болката и страха. То освети бърлогата и гората с присъствието на духа. Пребори се с най-големия страх на света – страха, че сме лоши още по рождение, откакто сме избрали да сме отделни от цялото и Бога, за да станем индивидуалности. Същия порочен страх, първоначално бива обявен за женски по произход. Заради, който привържениците на християнството определят първо уклончиво, а после и категорично Женското като паднало и греховно.

Край на дефинициите.

Говорещата лисица беше първият знак за диалог, за смесване и установяване на контакт между двата полюса. Предвестник на хаоса във време на големи промени. Лисицата като основен символ на разума /спомнете си от приказките нейната хитрост, която определя значенията й на вестоносец, пратеник, хитрец, посредник/ проговори на тема „Женско”, събирайки полюсите - затова и думите й бяха пророчески. Това беше гранична случка. На границата между мъжкото и женското протече събитие. Първо пращане на парламентьор през бойното поле.

въпроса

От тук нататък изравняваме дишането, спираме за минута и гледаме как библейският въпрос за грехопадението, въпроса за противопоставянето между волята и чувствата, между мъжкото и женското, който така или иначе е част от нашата психихогенеза, очаква и даже намира своя отговор.

отговора

Изследователска лаборатория: личността на автора.

В кулминацията, низкото в Женското се самонарани и се остави да бъде удушено. Бе изгорено на клада за да остане Женското в здравия си, нов, чист от недостатъци вид в лицето на вечно подкрепящата и влюбчива, мека и безлика, спокойна и радостна женска сила. Заедно с отказа от Аз-а, който женското неизбежно прави.

Мъжкото откри авгиевите обори и ги изчисти.

В първите свежи лъчи от последните кадри, жените без лица и очи знаеха инстинктивно накъде да вървят, за да намерят мъжкото и да го подкрепят. Не да го разпънат.

Естествено - филмът е прочит на библейския сюжет за отделянето на полюсите и грехопадението. За падението чрез познанието. И разделението. Чрез полярността. В рамката на личността - чрез пола.

Колко евангелско. И колко митологично. Подобно на борбата на Херкулес с Медуза /която е основен женски символ/. И подобно на убиването на безформеното чудовище Питон, скрито в Пещера в подножието на храма, от любимецът на боговете - Аполон. Та нали въпросното чудовище е образ на страховете, енергийно поместени в долните ни чакри. Въпросното безформено чудовище било прободено и изгорено. Това пък довело до онзи връх на Човека в Бог.

ползата

А аз, след този Ларсов филм, с любопитство очаквам резултата от това психо-химическо чистене. Дори знам къде ще се появи той - у дома, в настроенията, в леглото.

И се чувствам по-сигурна в ролята си на човек. И жена.

проверка на разсъжденията

Накрая открих, че авторовия замисъл е бил скрит още в началото, пак както в „Догвил”, в единственото значително име, което присъства в сценария. „Еден”. И в заглавието.

Съдейки по заглавията на файловете с филма работното заглавие не е „Антихрист”, а ”свети Антихрист” или „света Антихрист”. т.е. всеки полюс да си знае мястото и да си носи отговорността. Прекалено наказаните стават мъченици и светци. И този страховит химн е химн за реабилитиране на женското. За начина, по който това може да се направи – с трансформация на страха. С прошка за миналото. И за себе си. „Света Антихрист” е образ на злото, но и на начина да бъде спасена занемарената и не-опозната половина на човешката личност.

преговор

В лентата намерих филм-крясък за реабилитация на Женското. Нуждата и чувството са женски и безпомощни, и с голяма надежда чакат своето спасение от Съзнанието-Духът-Мъжкото. Вече 20-30 века. А то - Съзнанието - все още е заето с това да завладява и побеждава другите, вместо да спаси собствената си Женска душа от нищетата, разсипията и стигането до просешка тояга във вътрешното царство, царството на чувствата. Мъжкото дори обвинява Душата – за виновник за опустошенията. Но истината е друга – не само Женското е паднало с разделението под дървото на познанието, с половото съществуване. И Мъжкото и Женското са.

Всъщност и Мъжкото създава също толкова разделение под формата на Аз, Его, личност и индивидуалност. Женското е ангажирано с това какво да чувства по въпроса. Точно и ясно САМООМРАЗА, маскирана като егоизъм.

Прицелът на Мъжкото във външния, а не във вътрешния свят, е неговият грях. Този прицел е неговото разделение, мъжкият дял от грехопадението.

Иначе казано, първородният грях е разделението. Противостоенето между воля и чувства.

Мотивация според действията на другите и външния свят, вместо според собствените чувства. И от обратната страна - неспособността на закърнелите или извратени чувства да различат осененото от Дух.

Свещеният джихад е война до смърт, но не с външните врагове. Свещения джихад е борба до смърт с всеки страх и всяка мъка, изстрадани, минали, но непростени, заразяващи с отчаяние Женското вътре в нас.

Гората, постлана с непогребани голи тела бе символ на тези неизличимите спомени. На мъртвите души от хилядите прераждания, които гният в шумата на времето, самоубити. Нали знаете, в книгите пише, че след смъртта душите се разграждат, а духът остава. С удушаването от Мъжкото на самоомразата в Женското, всички тези души бяха освободени, спасени за живот и слети в една душа. Именно тя тръгна след Мъжкото в лицето на горските животни и жените без лица. Именно това Духовно слънце направи цялата гора светла и жива.

Една скоба с Мита за първата жена - Лилит, за отказа й да живее в подчиненост спрямоАдам, бягството й, това че става кралица на света на мъртвите и сънищата, после Адам си създава Ева по негов модел. И проклятието на Лилит към Ева: да умират все някога всичките й деца /родени от мъжко и полуженско/ , и така да попадат в царството на Лилит.

Този мит говори убедително в подкрепа на горното. Именно Лилит се върща в края на филма в ролята на съживените души, животните и живата гора.

Подобно на Христос, който се венчава за Земята.

Вековната неправда за вината на Женското е измислена и изиграна от Мъжкото в опита му да се спаси от своята вина, че не успява да създаде като Господ-Бог този райски живот, който помни. Тази неправда е повторена и припята с нежен глас от Женското, което покорно следва своя крал. Затова то мрази себе си. И се самоубива циклично.

Всъщност както Женското чувства партикуларно, така и Мъжкото мисли и действа партикуларно, то създава разпокъсана нещастна реалност. А Женското я повтаря. И поема вината върху себе си.

Затова и името на филма всъщност е „Света Антихрист”.

Познайте заради кого е сменено това име?

завесата пада

Но нека махнем с ръка и забравим тази драма. Това е просто кризата на израстването на човека. Знак за бъдещата зрелост и края с драмите на пубертета на човешкия род. Род, който скоро ще стане подобен на Отца-Майка си.

според автора

„На пресконференцията след премиерата, авторът определя филма като свое върхово постижение, защо ли?” Естествено, темата на филма е създаването на материалния свят, падението и възнесението на човека. Каква по-основна тема би могъл да коментира някога?

Той лично описва седмиците, в който е писал сценария за филма, както и самото заснемане като най-депресиращите в живота си.

На въпроса на журналист за преливащия ужас и садистичните секс сцени във филма, той отговаря: „Някои неща не е хубаво да се анализират. А и моите обяснения винаги са глупави.” „Бях воден да направя този филм. Тези образи дойдоха към мен и аз не питам защо.” „ Извинете ме за неудобството и приемете, че не знаех какво върша.” И избухва в кикот.

Чух и нещо за схващането на Триер, че великият филм трябва да предизвиква дълбоко религиозно чувство без зрителя да разбира защо.

Нещо подобно стана с мен. Но едва след като разбрах защо.

Неговото маскировъчно поведение пред медиите вероятно има своите дълбоки основания. Но за себе си се надявам да не греша като препращам към вас тези трогателни за мен размисли.

Дори мечтая да стигнат някак до господин любимия ми Автор.